De røde sko

Или Червените обувки е една от малко известните приказки на Ханс К. Андерсен. Това е историята на младо и суетно момиче, погълнато от амбицията да присъства на танцова забава, носейки чифт червени обувки.  Тя получава обувките и отива на танците вместо да се грижи за в това време болната си майка. За известно време всичко върви добре и тя е щастлива. В края на вечерта момичето е изтощено и иска да се прибере вкъщи,  но червените обувки не са уморени. Всъщност, червените обувки не са уморени никога. Танцувайки, те я отнасят през улици, през планини и долини, през полета и гори, през нощта и деня. Времето, любовта, жиовтът минават покрай нея, но червените обувки продължават.
Приказката загатва темата за фалшивите стойности, внушени чрез танца като израз на суетата и самовлюбеността. Мотивът за изкушението, на което отдадем ли се веднъж, продаваме душата си.

Към тази приказката ме препрати филмът за балет Червените обувки (1948) - филм определено не за всеки, филм за тези, които по някакъв начин чувстват танцовото изкуство близо до себе си, защото те навежда на различни мисли, свързани с тази тематика и поради тази причина - много по-стойностен от Black Swan.
С много усилия младата балерина Вики Пейдж се присъединява към известна балетна трупа и получава главната роля в балета Червените обувки по едноименната приказка. С това започва едноврменно възходът й като прима балерина и нещастието й. Тя е принудена от своя вманиачен в балетното изкуството хореограф Лермонтов да избира между мъжа, когото обича и танца, защото, според Лермонтов, танцьорка, която се осланя на преходни страсти като любовта, никога не може да бъде велика танцьорка. За него балетът е религия, която изисква пълна отдаденост и жертви. Раздвоена между човешката любов и любовта към танца, мис Пейдж не издържа и се хвърля под влак, като накрая моли любимия си да свали червените обувки. Филм, съдържащ много истини за танца и за живота, за изборите, които се налага да правим и последствията от тях, посочван от режисьори като Мартин Скорсезе като един от любимите им филми за всички времена. Филмовата интерпретация на приказката за червените обувки ме наведе на мисълта за стремежа към съвършенство, перфекционизмa като вид суета. А когато танцьорите казват, че "танцуват за публиката", реално те не танцуват ли за любовта и уважението на тази публика, което само по себе си е потребност, изцяло служеща на ласкателството на собственото Аз. Поглежда се към танца и изкуството като израз на нарцисизъм, като поглъщащи всички човешки усилия и където няма място за друга любов. Само от фанатизма се ражда гениалност.

Филмът е наскоро пресъздаден от Secret Cinema, които дават възможност на публиката да се върне назад във времето, да преживее историята и да се впише в атмосферата на филма, като че ли всичко се случва реално. "Prepare to move and be moved." Жалко, че София не е Лондон. Малък поглед какво се случва там:



Червените обувки в днешно време са все по-ярки, все по-примамливи - червните обувки на кариерата, властта, високата обществена позиция, в които всеки се опитва да пъхне крака си, които в крайна сметка обсебват амбициите и поемат контрол над хората. И така, като кукли на конци, хората танцуват танца на червените обувки през целия си живот и могат само да са щастливци, ако изобщо забележат, че не правилните ценности диктуват живота им и поне за момент се измъкнат от задушаващите сатенени панделки на червените обувки. А какъв цвят са вашите обувки?